Тя носи библейското име Мария… и загадъчната красота на пролетен изгрев. Веднага прави впечатление на уверен млад човек, който дефинира ясно целите си и знае как да ги постигне, осъзнал силата на интелекта си. Естественото излъчване и душевното обаяние прекрасно хармонират с уникално иносказателен стил на писане. И е победител, не само в VII-я национален литературен конкурс „И децата покоряват светове. Покажи, че можеш!“- 2020 г. на тема „Разказ в 10 изречения“,организиран от Фондация „Шанс за децата и природата на България“. Сред 223-мата млади български творци от над 60 населени места в страната и чужбина. на първо място се класира МАРИЯ РАДЕВА , а на трето място – СЛАВЕЯ СЕМОВА.
Славея е младият писател на Гимназията. Сладкогласна, светла, мъдра…. Изключителната почтителност към семейните ценности и към хората отдавна са я превърнали в благородничка. Нейните високи постижения и съпътстващите награди са знак за завършен художествен стил.
В националния конкурс участваха шестима ученици от 12. клас на СУ ”Георги Измирлиев”: Никол Влаева -12.а клас; Мария Радева, Пламена Енчева, Славея Семова, Сияна Йорданова и Трифон Йорданов – всички от 12.б клас.
Освен наградените творби, всички разкази, които са привлекли вниманието на компетентното жури, ще бъдат издадени в книгата-сборник „Разказ в 10 изречения“ през май 2021 г. Ще бъдат включени разказите на български младежи от САЩ, Германия, Шотландия, България, както и на пет талантливи деца, чиято възраст е под обявената в регламента.
Изключителна радост и задоволство ни носи фактът, че разказите на петима от нашите участници ще бъдат включени в този сборник.
Достойни за бъдещи успехи и много щастие сте, скъпи ученици! Гордеем се с Вас! Нека в градежите на историята си никога да не се срещате с „мрак, дим и табела „Път без изход“. По всяко време на годината да имате чувства и спомени, създаващи Ви неповторим „Коледен уют“!
На читателското внимание представяме наградените разкази на Мария и Славея.
Първо място
Мария Радева, 19 г., гр. Горна Оряховица
„Един ден от онова време“
Беше един обикновен ден от онова време- на робство и войни, когато се срещнаха двамата велики творци- Христо Ботев и Любен Каравелов, та като подхванаха един разговор…
Първо поодумаха локдауна – как не могат да се видят, да пийнат, как по цял ден Ботев заедно с Венета я хапнат, я гледат някой романтичен филм в Нетфликс. От дума на дума стигнаха и до публицистиката – всеки сподели как и къде се изявява. Ботев качвал във Фейсбук и Инстаграм новите си творби, които били обсипвани с лайкове и коментари, докато Каравелов нямал същия успех със статиите си, но с помощта на своя приятел и споделянето на публикации, надеждата му за повече популярност се завръщала. Обърнаха някоя друга дума и за Левски, който наскоро качил в канала си в Ю тюб влог: „Как да се преобразим в турски паша“. И като споменаха Дякона, той се зададе зад ъгъла на една стара къща и възмутен от обстановката ги поздрави леко навъсено и веднага подхвана темата за локдауна. Сподели на своите събратя, че с тези мерки и забрани не може да организира комитетите и да събира хора, та започнал да използва Тиймс, където обаче никой не искал да си пуска нито камерата, нито микрофона. Докато обсъждат неволите си, Ботев получи обаждане по месинджър от Венета, която го викаше да гледат „Хубава жена“, и разговорът на тримата велики в нашата история приключи.
Левски отиде да купи брашно и ориз преди да е дошъл часът на зеления коридор за възрастни, а Каравелов се прибра, за да публикува нова статия във Фейсбук. Ботев бодро закрачи към Венета, а в главата му напираше нов стих : „Тъй върви светът……“
*********************************************************************************************************
Трето място
Славея Семова, 18 г., с. Първомайци, община Горна Оряховица
„СТАРАТА ПЕЙКА“
Свидната къщурка продължава да стои там като символ на селския живот, като паметник на вечността – със счупените керемиди, със стичащата се отвсякъде вода, със скърцащата, почерняла портичка, със старата дървена пейка отпред, която пази толкова спомени и толкова сладки истории, разказани на нея.
Ето ги баба и дядо, както винаги седнали на старата пейка, обсъждайки света и малкото останали добри хора наоколо: баба носи забрадка и онези толкова ценни за нея обувки, подарени от мен, лицето й е покрито с бръчки, усмивката е все така широка, когато ме вижда, очите й все още греят, просто пламъчето е станало по-мътно от сълзите; дядо е с познатите панталони на кръпки, все още пуши тежки цигари и ме посреща с онзи любим мой поглед – благ и замечтан, а смехът му е все така сърдечен, когато ме вижда. …
Влизаме в къщата и пред мен се открива приятна, топла, битова обстановка – малка, дървена масичка с три столчета, вероятно направени от дядо, камина с дръвца, които радостно пукат и искрят, рамки със снимки от детството ми – запазени от праха и грижливо закрепени до борови клончета, свещички и икони. Носи се ухание на прясно изпечен хляб и гозби, сготвени с любов и майчински трепет.
След сладка раздумка дядо ме дръпва за ръката и ме води в неговата работилница, където открай време прави чудеса само от парче дърво. На една от етажерките забелязвам количката, с която играех по цял ден като дете – измайсторена от дърво, боядисана прилежно и подарена от него с много обич; дядо поиска да я задържи за спомен от мен, но аз знам, че не се нуждае от нея, а от онова специално чувство, което го обзема, когато я гледа…
На изпроводяк баба ме прегръща и ми подава пари с трепереща ръка, но аз не ги приемам, а им обещавам, че ще ги навестявам често, без значение колко далече е градът и дали имам работа. Те дълго ми махат, доволни от моето завръщане и нетърпеливи за скорошното ми посещение. Всеки се прибира в дома си, те – в своята пълна с живот, схлупена къщурка, аз – в моя пуст апартамент…
Чувствам се благодарен за безценния детски спомен за малкото момче от преди години, което тичаше край къщата, надбягвайки се с вятъра и обичаше да седи на старата пейка с хората, които караха времето да спре…
